Пробуждането на националния гений

Яворов е другото име на отечествения дух, пътуващ из лабиринтите на социалното и екзистенциалното време

Иван Гранитски

Пейо Яворов, 1 януари 1878 - 29 октомври 1914 г.

...Българската поезия има поети и поети. Първите са поетите на българската съдба, будителите на народната свяст, славеите на хармонията - Ботев, Вазов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов... Вторите са поетите на собствените си дребни лирически трепети, егоистично самосъзерцаващите се. Без да ги противопоставяме (защото литературното движение никога не е еднопосочно и едноизмерно), без да лишаваме българската поезия от нейното полифонично звучене, от пъстротата на многото и различни поетически гласове, не можем да не видим главния разделителен признак. Носещите греди на българската поезия са тъкмо поетите, в чиято индивидуална съдба и творчество се оглежда жестоката и трагична съдба на нацията. Ботев, Пенчо Славейков, Яворов, Дебелянов са живото личностно и естетически-художествено отражение на покрусения, накълцания сякаш с топор летеж на българския дух след Освобождението.
Именно в такъв контекст трябва да разглеждаме и Пейо Яворов. След Ботев и Пенчо Славейков той е следващото действие от драмата на отечествения дух, третата част на симфонията.

Presto-то на българската поезия

Пейо Яворов е пароксизъм на националната чувствителност, конвулсия на отечествените идеали, естетическо избухване на българската воля за живот, странни, невероятни везни на народнопесенния гений и модерните европейски художествени тенденции, пламък от съзерцание и действие.
Пейо Яворов е естественото, исторически закономерно и естетически предопределено поредно избухване на българския поетически гений в условията на задълбочаваща се драма на българското общество. Той е presto-то на отечествената поезия, противостоянието на вкаменена динамика и огнено съзерцание, пулсиращото кълбо на интелект, лирически гений и непримирима гражданска позиция. В такъв аспект Пейо Яворов поема в себе си вибрациите на противоположни естетически и художествени търсения, богатството на поетическия натюрел на Ботев, Пенчо Славейков, Дебелянов именно като своеобразни хроникьори на страданията и възземанията на българската душа.

Свой особен произход

Според Гео Милев Пейо Яворов е третият етап в развитието на българската поезия: неговата поезия съчетава емоционалния принцип на Вазов с Пенчо-Славейковото естетическо изискване за съвършена художествена форма. Чрез Яворов за пръв път българският език прозвучава във всичката си сила и българският стих достига виртуозна гъвкавост. Но не трябва да се смята, че Яворов е резултат от съчетанието на Вазов с Пенчо Славейков. Не. Яворов си има свой особен произход, отделен от всяка литературна традиция: изключение в общото развитие на българската поезия. Линията на литературното развитие върви от Вазов през Пенчо Славейков към младите. Яворов - също както и Ботев - не се побира в тая нормална схема. Големият поет П. К. Яворов е, след Ботев, втора еманация на расовия гений. Само че еманация на един обратен комплекс от енергия, събрана в колективния дух на българското племе; скърбите, мъките, страданията, ужасът на петвековното робство, легнали дълбоко в българската душа - дълбоката всенародна горест, отразена в нашите народни песни, която всеки от нас носи в душата си като кръвно наследство, предавано от прадеди на внуци.

Тежкият кръст на предците

Яворов бе призван да отпечата в поетическото слово тая горест на прадедите, да понесе като поет нейния тежък кръст. Яворов е съдба: козел отпущения. И неговата поезия: епилог. Страданието, което е постоянна тема в поезията на Яворов, не е негово лично; защото не може да има толкова голямо лично страдание. То е колективното всенародно страдание на миналото - тъмно наследство в душата на поета.
Яворов започна като жизнерадостен поет; неговият младежки устрем бе в унисон с устрема на освобождаващия се в своето съзнание народ: той бе народник, социалист, революционер - пълен с вяра и жар. Но дойде погромът на македонското въстание от 1903 г. - погром и за самия Яворов (четете неговите спомени). Един силен удар отвън, който разчупи покривката на душата му и разпечата скритото в нея наследство от всенародна горест. Яворов отвърна поглед от външния свят - взря се навътре в себе си, за да види своя Аз обременен с наследственото проклятие да понесе и изрази в поетическо слово колективния ужас на миналото:

И виждам своя образ там. Изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.

Не съм аз там - не съм това - не съм!...
Безцветни,
край сянката ми шетат сенки рой,
залутани безцелно, жадни за покой...
Минуват сенки: в погледите мимолетни
и съжаление, и уплах се чете.
Минуват, заминуват и не спират те.

И животът, и творчеството на Яворов непрекъснато ни отправят към Христо Ботев. Поразителни и никак неслучайни са сходствата между двамата гении. Те са силни, ярки и неудържимо пламенни личности. Ако съдбата беше решила Яворов да живее по времето на Ботев, той без съмнение щеше да бъде националреволюционер и поборник. Той можеше да бъде в четата на Ботев и несъмнено щеше да загине със същата геройска смърт, както авторът на "Борба" и "Моята молитва".
Съвършено закономерно е в такъв аспект обръщането на Яворов към македонското революционно движение. Душата на поета е вградена в борбите на македонските българи за национално освобождение. Неслучайно най-силната, най-талантливата биография на Гоце Делчев е написана тъкмо от него. И въобще трудно можем да си представим живота на Яворов без македонските епопеи. И той подобно на Ботев е поет на екстаза. Чудовищни страсти разпъват душата му. Тя постоянно лети между нежните съзерцания и лирически трепети и драматичните, а често пъти и трагични интонации на дълбокострадащия и състрадаващия дух. Сякаш всички болки и тегоби, които терзаят Отечеството, се побират в една чудовищна точка и тя бива поетически превъплътена от Яворов.

Един наследник на Ботева

В прочутия си и скандално известен предговор към Яворовите стихотворения от 1904 г. Пенчо Славейков също говори за приликите между Ботев и Яворов: "Ако г. Яворов в по-нататъшното си развитие като поет излезе победител из борбата, която ни рисува в "Нощ", в неговото лице ний ще имаме един наследник на Ботева, на онези елементи от неговата поезия, в които поета-воевода се явява изразител на националния дух. Не отрицателя Ботев, не палъмника на разрушителни книжни идеи, а певеца на "Хаджи Димитър", "На прощаване", в които се чува туптежа на българско сърце, възродено за борба и самопожертвуване.
Не случайно аз подмятам тук името на Ботева. Защото не случайна е връзката на г. Яворовата поезия с неговата. Вникнете в образа на мълчаливия "Чудак" - ако си го представите говорящ, то ще чуете без друго "Ти ли си, майко, тъй жално пела".
"Арменци", "Заточеници", "Честит" и "Хайдушки песни"! Тези нови и бодри другари на "В механата", "На прощаване"! И най-вече "Хайдушките песни". От тях дъха на Балкан, те миришат на пролет, каквато беше ланшната и тазгодишна, ечаща от гръм и песни, опръскана с кърви и сълзи - под чиито зелени клони, слава богу, певецът не намери своя самотен гроб. Но отмина гроба на другаря си, обкичен с тези песни."
Този поет довежда развитието на българския стих до невиждани висоти. Струва ни се, че след Яворов е просто невъзможно да се постигне по-нататъшно усъвършенстване на стиха, метриката, ритмиката, строфиката. Дори такива майстори като Дебелянов и Лилиев като че ли бледнеят пред техническото съвършенство на Яворовия стих. Но, разбира се, въпросът не е само в техниката, а в идеите, с които е заредена Яворовата поезия. Няма български поет, който да има толкова широк разностранен и полифоничен талант. Идеите на новото време са проникновено и с естетически блясък изведени в неговите творби. Той знае, че истински модерното е добре преосмислената художествена традиция. И понеже познава добре народното творчество, в поезията му звучат мотиви на народната песен, там усещаме цялото богатство от ритми, багри, полутонове, полусенки, които хилядолетната ни културна традиция е пренесла през времето.
Яворов с магическа сила непрекъснато ни притегля към себе си и ни кара да го препрочитаме. И след всеки нов прочит ние откриваме неподозирани пластове от съкровища в неговото слово. Но може би загадката на неговата мистична привлекателност е в пълното припокриване на слово и творчество, от една страна, а от друга - гражданска позиция и социална практика. От такава гледна точка той е драматично раздвоен и в същото време монолитен и цялостен, възторжен и ликуващ, но и скръбен, и покрусен. Яворов е другото име на отечествения дух, пътуващ из лабиринтите на социалното и екзистенциалното време.

31.12.2008