Прочетен: 7670 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 03.10.2008 06:56
Усмивката - Какво означава тя?
Усмивката не ни струва нищо, но тя ни дава много....
Тя обогатява този, който я получава, без да прави по-беден този, който я дарява.
Тя трае само миг, но споменът за нея остава завинаги.
Усмивката създава щастие в семейството, подкрепя доброжелателността в бизнеса и е парола за приятелство.
Тя ободрява изморения, окуражава обезкуражения и е светъл лъч за тъжния.
Усмивката е най-добрата противоотрова за тъгата и тревогата.
Тя не може да бъде купена, измолена, взета назаем или открадната, защото тя е нещо, което няма стойност, ако не е дарена от сърце.
Някои хора са твърде изморени, за да ви дарят с усмивка. Дарете ги вие с вашата, защото най-много се нуждае от нея този, който я няма!
(неизвестен английски автор)
Усмивка
Зорница Ненкова Раданова (zina)
Никой не знаеше истинското й име, но всички я наричаха така. Не само, че винаги беше усмихната – дори видът й събуждаше усмивката на лицето на този, който я видеше.
Срещах я всяка сутрин на автобусната спирка: беше на около десет години, с огромни кафяви очи и коси, сплетени на две стърчащи плитки. Нослето й беше вирнато и обсипано с лунички. И усмивката, разбира се! Тази усмивка беше способна да разведри и най-мрачния мърморко!
Беше облечена с джинсов панталон и карирано палтенце, с детска раничка на гърба - може би отиваше на училище. На главата си в по-студените дни слагаше пъстра шапка – от онези весели шапки, които имат звънче на пискюла и при всяко движение с глава напомняха за присъствието си. Като че малката казваше: ”Хей, ето ме, тук съм. Я ме погледни!...”
Излишно е да ви обяснявам, че всяка сутрин това дете ми даваше достатъчно енергия, за да изкарам целия си работен ден с настроение, при все, че работата ми беше свързана с огромно напрежение и големи проблеми. И на още колко хора помагаше тази усмивка...
Една сутрин Усмивка, така я наричахме, нали ви казах вече, не дойде на спирката. Отначало не ми направи особено впечатление, може да е тръгнала по-рано, или да дойде по-късно...но докато пристигне рейсът, оставаше по-малко от минута, а нея я нямаше...Нещо като че ме сви в гърлото, притесних се, кой знае защо...Може би неусетно се бях привързала към малката като към собствена дъщеря.
На другата сутрин отново я нямаше. И на по-другата. Дали не беше болна? Тези дни се беше развилнял някакъв грип, може и да е настинала – ето такива мисли се въртяха в главата ми всяка сутрин, докато тайничко се надявах да я зърна отново. Уви, Усмивка я нямаше…
След няколко седмици, наближавайки спирката, в утринния полумрак като че ли видях познат детски силует. Най-после! Беше малката Усмивка – не можех да сбъркам нито плитките, стърчащи под шапката й, нито звънчето, което подрънкваше от време на време.
Леко забързах крачка – нямах търпение да чуя онова весело гласче, което всяка сутрин ми разказваше за своите две котета или за трудните думички по английски. Беше обърната с лице към посоката, от която трябваше да дойде автобусът, а аз идвах от другата страна, така че нямаше как да ме види. Приближих се тихичко зад гърба й и леко поклатих звънчето на шапката й.
- Здравей!
Тя се обърна и ме погледна – това не беше моята Усмивка, не можеше да бъде тя! Разбира се, панталонките, якето, шапката, звънчето – всичко беше същото, но усмивката… - да , усмивката я нямаше. Вместо нея ме посрещнаха две тъжни детски очи, които сякаш не бяха спали цяла нощ, и две бледи бузки без следа от свежата руменина, която ги заливаше преди. Погледна ме,а устичката й леко и тихо пророни:
- Мама е болна…Взеха я в болницата…Не бях на училище, защото трябваше да се грижа за нея и за братчето ми, а тати е в чужбина .Сега Евгени го взе баба, аз ще си остана у нас, да ходя по-лесно до болницата, при мама.
- А не те ли е страх да стоиш сама? – попитах със свито гърло. – Няма ли кой да те наглежда?
- Мама каза, че съм голяма и умна…страх ме е, от тъмното… - като че се опита да се усмихне, но устните се изкривиха непокорно в една трагична, сериозна усмивка на възрастен човек.
В този момент дойде автобусът и се качихме.Училището, а и моят офис бяха близо – на три спирки, така че скоро слязохме.
- Ти сигурно не си закусвала – казах колебливо, защото не знаех как ще реагира.
- Сутрин нямам много време…а и нали ще ни дадат в голямото…
Гласчето й притихна, като че искаше да каже нещо, а не бива. Хванах я за ръка и я поведох към близката баничарница.
- Баничка или кифла?- попитах, докато се ровех за стотинки в портмонето.
- Не бива от непознати…мама каза…
Мушнах в ръцете й кифлата и димящия чай:
- Внимавай да не се изгориш и бързо на топло в училище.
- Благодаря – чух звънчето от шапката, която бързо се изгуби в тълпата.
Така продължи всяка сутрин – пращах я на училище с кифла и чай , и веселото огънче в очите пак започна да се появява.
Един ден не я видях на спирката и изтръпнах. Не си намерих място от притеснения до вечерта. На другата сутрин забелязах, че моята Усмивка не беше сама на спирката – до нея имаше друга фигура, която я държеше за ръка. Приближих се и дочух детския шепот: ”Ето я.”. Когато вече бях до нея, видях че силуетът беше на млада, леко присвита и явно изтощена от болест жена, която ме погледна с благодарност:
- Аз съм майка й. Аничка ми каза всичко: за закуската всяка сутрин, за грижите…вчера ме изписаха…благодаря ви много, безкрайно съм ви задължена.
Погледнах малката:
- Значи ти си Аничка?- усмивката й пак се беше появила – Аз пък си мислех, че се казваш…
В този момент по мокрото шосе профуча камион и отнесе последните ми думи.
Моята Усмивка отново се беше върнала . Денят ми щеше да е слънчев, независимо от мрачната прогноза на синоптиците.
Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека,
но струва ми се, в нощ студена
от майчина целувка е родена.
Усмивката - тя води двама млади
към върхове и звездопади.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва,
човека тя привързва към човека.
И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти.
Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.
Усмивката - тя води двама млади
към върхове и звездопади.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва,
човека тя привързва към човека.
Усмивката.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва,
човека тя привързва към човека.
Усмивката.
Добро да е... и да се усмихваме всеки ден!
Бъди щастлива! Май ,че всички търсим щастието.
Всеки по свое му...
Всеки ден раздавам усмивки, не дежурни, а съвсем истински. Всеки ден се опитвам да правя своето малко добро, защото така по-лесно се живее - в мир и хармония с душата ми.
Не винаги така ми отвръща околния свят. Човешкото все повече се загубва.
Думичката "Моля" и "Усмивката" трудно си пробиват път в този все по-враждебен свят. За жалост подаряваме на децата си само отчужденост и незаинтересованост за бъдещия им живот.
