180 години от рождението във Велико Търново на българския поет, писател, журналист и общественик Петко Рачов Славейков (1827-1895) - един от лидерите на Либералната партия в освободена България. 
            Учи в родния си град, Дряново, Трявна, Преображенския манастир и Свищов. Учителства в Търново (1843), но за "Прославило се Търново със славни гръцки владици" е изгонен и преподава из страната, събирайки 2263 песни, пословици и поговорки. 
            През 1852-а отпечатва първите си книги "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик", пише "Бойка войвода" (1853). Издава български сатиричен в. "Гайда", като учител в Търговище. Редактира в Цариград българския превод на Библията и издава в. "Македония", сп. "Ружица", сп. "Читалище" и др. 
            Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. Учителства в българската екзархия. За статията "Двете касти и власти" (в. "Македония") е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ. 
            Основава българска гимназия в Одрин (1874) и се бори с гръцкото влияние върху българите, окован и затворен след Априлското въстание. 
             Превежда през Стара планина отряда на ген. Скобелев по време на Руско-турската освободителна война, става свидетел на шипченската победа и стига с руските войски до Сан Стефано. 
            Депутат в Учредителното събрание, председател на НС (1880), министър на просвещението и вътрешните работи в правителствата на П. Каравелов (1880-1881 и 1884-1885). Издава в. "Остен", в. "Целокупна България", в. "Независимост", в. "Търновска конституция", в. "Истина", в. "Софийски дневник" и в. "Правда". Арестуван за идеите си и участието му в политическите борби, получава забрана да учителства, намаляват и пенсията му. Авторът на "Изворът на Белоногата" (1873) остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца и автор на учебници. Бащата на поета Пенчо Славейков, на публициста Рачо Славейков и на политиците Иван и Христо Славейкови умира в София на 1.VII.1895 г. 

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума -
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875

    Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Как ся пеят славни песни за стари,
тамо, дето днешните са заспали?
Как се слави древна мудрост, юнашство,
тамо дето днес от тях е сирашство?
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква ли надежда,
като няма кой да слуша, разбира
туй, що пея, туй, що дрънкам на лира?
- Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.

    Ах, напразно стар ся спомен тъй сили
да направи песните ми премили!
Веч за песни миналото не пита,
сегашното — люби лира разбита...
Славни песни днес нито са възможни;
веч за слава достойните измрели,
а живите кат че не са живели -
нечувствени, равнодушни, нищтожни...
- Народ, който глух на песни остава,
глуха вечно за него е и слава.

    Кой да слуша като не ся намира,
ще окача нямата си аз лира
там в безводни и ронливи долини,
на безродни и бодливи глогини...

    Нека там и ветрец струни подрънва,
нека глухо с звук на жалби покънва,
дор настане друг род с чувство по-знойно,
ново време, по за песни достойно...

1870

(Уломка)

... Със думи, друже, медени
приканяш мя да пея;
но как аз с устни ледени
на песен да посмея?...

Ни сила има в мен, ни страст,
аз всещ съм замъждяла.
Изгубил съм и свят и глас - 
Да пям ми са отщяло.

Да пям!... Кажи ми, на кого?
Защо ли? За какво ли?
Кат няма друго освен зло,
страданья и неволи!

Не виж ли? Редом лошота,
злочестини големи!
Беди ми склопили уста,
за песен те са неми...

Да пям не мога и не ща,
да плача искам жално - 
не над безмълвни гробища,
а над житье страдално.

За плач що трябват гробища?
Страна на смърт не е ли
земята с наште дворища,
додет сми са прострели?

Жив няма, няма ни един
с дух бодур и свободен - 
едничък бащин, майчин син
пророк до нас проводен.

Заспали всички в тъмота
и никой свет не ище.
Заспали! Мрак и пустота
над нашите жилища!

Да плачем над лежащите
в земите преизподни,
ще бъдат, друже, нашите
сълзи съвсем безплодни...

О, нека, нека си лежат
там мъртвите спокойно...
За плач са тези, на светът
що плъзнат недостойно...

За плач са наште, по дома
що живи не живеят,
те са достойни за тъма,
в тъмата чунким тлеят.