Страна като една човешка длан

Нова регионална политика ще ни намали шокиращите разлики между отделните райони на България

Владислав Иванов

Всекидневието на всеки гражданин предполага някакъв вид предопределеност. Например движението на всеки един от нас в определен град е предопределено от различни фактори, което понякога означава, че едни хора могат да се придвижват по-добре от други.
Въобще културата на движение говори много за една нация. Начинът, по които се задава формирането на публичното пространство изначално, ни говори за различните типове култури в едно общество. Тук ще се опитам да надникна като гражданин в проблематика на регионалната политика в нашата малка,

седеммилионна България

Често ми се е случвало да цитирам твърдението на някои теоретици, че колкото е по-малка една държава, толкова по-добре би трябвало тя да бъде уредена. За съжаление един от университетските ми преподаватели се пошегува, че България е неприятното изключение, хем малка, хем не добре уредена държава.
Ето, да вземем за пример всекидневното движение из столицата на страната. От него ще забележим как един проблем вместо да се разрешава, всъщност се задълбочава. Ние живеем в град, чиято инфраструктура не може да поеме малко над един милион жители. Е, добре, да речем, че с приходящите всекидневно гости може да минава над милион и половина. Столичният кмет често заявява, че за затруднения трафик са виновни хората, които са принудени да си вършат работата в София или всекидневно идват да си изкарват прехраната. На пръв прочит тези думи не са лишени от логика. Но за съжаление на Борисов в повечето случаи всяка една столица в света е най-посещаваният град от гражданите на съответната държава. И ако той не е знаел това, то мястото му не е било в кандидаткметската надпревара, а сега на кметския стол.
Вече четири години ние сме свидетели как се преасфалтират улици, които нямат нужда от това, а никой не строи подлези и надлези за облекчаване на трафика. Бившият кмет Стефан Софиянски поне направи няколко много важни пробива. Сега всички сме свидетели, че не се прави абсолютно нищо от кметската администрация, която иначе има големи претенции за нещо ново.
Сега нека от проблемите на София погледнем на национално, респективно и на регионално ниво. България откъдето и да я анализираме, в регионален план е една не добре балансирана страна, което за съотношението територия-население не е непоправимо.

Регионалните диспропорции

обикновено са присъщи на държави с по-големи от българската територия. Лошият пример за малка страна с лоши регионални пропорции, който се надявам да не последваме, е гръцкият, където повече от половината население е концентрирано в два големи града, което е убийствено.
Преди около 20 години с близо два милиона повече жители България не се характеризираше с чак такива ярки регионални разлики. Българската икономика се структурираше така, че ефективността й в периферията на страната да носи изгода и за периферията, и за нейния център.
Вероятно тези, от които е зависило това, са си давали ясната сметка, че е необходимо в периферията да се задържа определена група хора, за да функционира центърът по спокойно.
Поглъщането на големи маси хора от големия град без благополучие не е верният път. Не може хората от периферията да бъдат лишавани от препитание и когато се струпат в столицата или в някой друг голям град, какъвто е примерът със София, да им се обяснява, че се натрапват и затрудняват нормалното функциониране на града.
Именно поради тази причина регионалната политика трябва да се разглежда като ценностно и прагматично натоварена. Тези две понятия не бива да се изключват при нейното реализиране, а трябва взаимно да се допълват. Регионалните институции трябва както да премахват пазарните дефекти, така и да стимулират развитието на съответния регион.

Родна картинка - за съжаление такива гледки вече не са рядкост из България

В държава като България с такова процентно съотношение между територия и население е абсурдно да съществуват изостанали региони. Но при днешното административно териториално деление на страната това е по-скоро логично. Двадесет и осем административно-териториални центъра за една седеммилионна държава е самоубийство. Цялостна и ефективна социално-икономическа политика, съответстваща на мотото "Европа на регионите", се прави на регионално ниво. За целта обаче е необходимо регионите, които в България в момента са единствено обособени като териториални единици за икономическо планиране, да бъдат утвърдени и като административно-териториални такива. Не може да планираш върху един регион и после тези планове да се реализират от няколко областни управи. Тогава координацията при всички положения ще бъде изгубена. Поради тази причина е и

натискът от страна на ЕС

да се оформят шест административно-регионални центъра по системата НУТС 2. Така че това рано или късно ще се осъществи. Въпросът, който ще последва след създаването на това ново ниво на местно самоуправление, е колко още нива на местна власт да останат в България. Дали да бъдат три: общинско, областно и регионално, или да се формират две нива: общинско и регионално. Струва ми се, че за държава като България ще е пагубно, ако се увеличават административните единици.
При сегашното състояние на правораздавателните и правоохранителните органи, при съществуващите нива на корупция административното функциониране трябва да е максимално опростено. Друг е въпросът дали цялото общество ще има интерес от качествено ниво функциониране на местната администрация.
Как ще бъдат избирани органите на едно евентуално двустепенно ниво на местно самоуправление е въпрос на обществен дебат. Дали

регионалните управители ще се избират

от гражданите в съответния регион, дали ще продължаваме заедно с това да избираме и кметовете на съответната община в региона, е въпрос на обществен избор. Има страни членки на ЕС, в които кметовете се назначават от държавния глава. Така например с оглед на съществуващия негативен феномен купуване на гласове в редица общини може да се възприеме моделът да се избира регионален управител, който след това да назначава кметовете в съответните общини в неговия регион.
Знам, че на много хора идеята ще се стори доста ексцентрична, но си представете как увисват някой местни феотдали, които могат да лансират свой кмет в контролираната от тях община. Така достъпът им до обществен ресурс значително може да се ограничи. Разбира се, нищо не гарантира, че феодалите няма да намерят общ език и с един назначен кмет, но важното тук е, че се намалява шансът. Този вариант не лишава хората от избор, просто техният избор на местно самоуправление ще се прехвърли от общинско на регионално ниво. Представете си и какъв удар ще бъде това за стотиците партийки, манипулиращи изборите в малките общини.
Недостатъците на този вариант са в това, че е възможно регионалният управител и централната изпълнителна власт да не са от една партия и това да доведе до сериозни обществени конфликти, тъй като регионалните управители трябва да отстояват правителствената политика на регионално ниво. Все пак законово тези взаимоотношения може да бъдат балансирани в обществен интерес. Както се казва, варианти много.
Една от основните задачи на регионалните администрации трябва да бъде и защитаването на основния принцип на регионалната политика, а именно солидарността. Регионалната администрация трябва да планира и подпомага всеобщия икономически и социален прогрес. Този нов тип администрация по-бързо ще спомогне за намаляването на транснационалните, трансграничните и междурегионалните различия, каквато е и общата цел на всички държави от ЕС. С днешните раздробени областни администрации адекватното включване на България в този процес ще е невъзможно. Така че е почти задължително създаването на това ново ниво на местно самоуправление.
Друг е въпросът дали трябва да остане и досега съществуващото областно ниво. И другият въпрос, който засегнах по-горе, е за начина, по които ще се избират регионалните управители и тяхната администрация, дали ще има регионални съвети и как ще се избират? Нека всички тези въпроси бъдат дебатирани и решени от широката българска общественост. Но едно е ясно, че за ново качество на живот е необходима и нова административна структура за провеждането на регионалната политика.

Идилична гледка от далечна Швейцария. Една страна, която никога не е допускала регионални диспропорции
Из этой же серии: