Пътешествие при минус 50 градуса към "върха на Земята"
Преди 50 години за първи път българин стъпи на Северния полюс
Крум Босев
Крум Босев е журналист и дипломат, първият българин, стъпил на Северния полюс. Работил е в нашите посолства във Варшава и Москва, управлявал легацията в Пекин през годините на Културната революция, първият български посланик след смъртта на Франко в Мадрид, посланик в Люксембург.
Автор е на редица художествено-публицистични книги, някои от тях са наградени с високи отличия и преведени на чужди езици.
Има наистина нещо символично и нещо незабравимо в това - самолетът се полюшва, сякаш завъртян от силния вятър, после моторите като че ли заглъхват, поне на мен така ми се струва, и тъкмо в тоя момент от пилотската кабина ни съобщават, че се намираме точно над географската точка на Северния полюс. Не издържаме. От гърдите ни спонтанно изригва мощен вик "Ура!".
Самолетът прави приветствен кръг над полюса и взима курс на юг. Поглеждам през прозорчето - все тая непрогледна, тъмна полярна нощ. Всички сме развълнувани - тук е най-високият връх на Земята, където свършва земната ос, където се сливат всички земни меридиани, началото и края на нашата планета! Да летиш над Северния ледовит океан и да обгърнеш с поглед ледените безбрежия! Да потънеш в дълбоката полярна нощ, където звездите се сливат с върховете на ледените планини и от тяхното дихание се раждат
светлините на Северното сияние!
Да пресечеш Полярния кръг! Да видиш Арктика! Да минеш по пътя на всички онези прославени смели мъже, които са решили да осъществят мечтите си, безумните, дръзновените, и които загиват в единоборство с ледените стихии, без да достигнат съкровената си цел - полюса!
И ето - вече се навършиха петдесет години от първото стъпване на българин на Северния полюс. Петдесет години, а впечатленията са все така свежи, преживяванията - все така силни, спомените - все така живи! Повече от двайсет дни полет в полярната нощ, във вечния лед. Може ли да се забрави всичко това?
...Ние сега се завръщаме от полюса. "Ние" - дванадесет акредитирани в Москва кореспонденти от европейските социалистически страни, Китай, Франция, Италия, Швеция и няколко руски журналисти. Това е първото, а то се оказва и последното посещение, което тогавашният Съветски съюз, Русия, организира на Северния полюс за чужди журналисти.
"Ние сега се завръщаме...". А само преди пет дни и пет нощи сме кацнали на полюса. Не си спомням кой от нас пръв забелязва мъждукащата долу, между ледовете, светлинка. Но чувствата, които изпитвам в този миг, няма да забравя никога: След дълги часове над ледената пустиня да видиш светлина, живот!
Отдолу, от ледовете, излитат няколко зелени ракети, извиват се като змии, прорязват тъмнината и изчезват - "Тук "Северен полюс 7",
приветства ви действащата научна станция!"
Ние сме на полюса.
А как тръгнахме - най-напред специална медицинска комисия, после - топло полярно облекло: кожени панталони, космати кучешки "унти", топъл овчи кожух, ушанка - всичко натоварено в самолета. Летище "Внуково" е някак си неспокойно, неспокойни сме и ние. И може ли човек да бъде спокоен в такъв миг? Очаква ни дълъг път, безбрежен снежен простор, труден и опасен полет. Очаква ни Северния полюс.
Разглеждаме току-що дадената ни самолетна карта. Щурманката Зинаида Синуришина с дебели черни линии е отбелязала нашия маршрут: Москва - Архангелск - град Игарка на река Енисей - остров Диксън - остров Нова земя - архипелаг Франц Йосиф - Северен полюс, повече от петнайсет хиляди километра!
Самолетът ни се пилотира от най-стария и най-опитния летец - Иля Мазурук, "Полярния вълк", както го наричат всички. Защото тъкмо той е един от четиримата полярни пилоти, които още преди повече от двайсет години, през 1937-а, за първи път кацат върху ледовете на Северния полюс, за да
оставят четиримата прославени "папанинци".
Това е първата група руски изследователи начело с Папанин, която създава полярната станция "Северен полюс 1". А след нея, през 50-те години на миналия век, са открити новите "Северен полюс" - 2, 3, 4, 5, 6. Ние сега летим към "Северен полюс 7"...
Поглеждам надолу. Тежката сиво-черна мъгла се е разкъсала и през нейните пролуки се оглежда земята.
- Пресичаме Полярния кръг!
Дълбокият сняг, суровият студ, леденият остър вятър - всичко това бързо ни напомня, че наистина сме дълбоко на север, зад Полярния кръг. И за друго ни напомня - посещението ни не е замислено като екзотично кацане на Северния полюс, на "върха на Земята". Това е крайната ни цел, разбира се, мечтаната, очакваната, дръзката. Но до "върха" трябва да се "изкатерим" и по "склоновете" да видим стореното от руския човек и по-нататък, зад Полярния кръг, в царството на вечните снегове. И първият "склон" по тоя път е Игарка, модерният град в Заполярието, израснал върху бреговете на легендарния Енисей. А когато самолетът каца на остров Диксън, той е потънал в непрогледен мрак. И само зелените сигнални светлини над построеното върху ледовете на Ледовития океан летище показват, че тук има живот и в страшния студ
животът пулсира с пълна сила.
Шестте дни и шестте нощи в Диксън изтичат като шест мига. Как става това и кога - така и не забелязваме. Сега вече летим само над ледените пустини на Северния ледовит океан.
Летим вече повече от два часа. А отдолу - никаква светлинка, никакъв признак на живот. Но ето - уредите напомнят, че сме над остров Александра от архипелага Франц Йосиф. Тук трябва да спрем, за да бъдат заредени машините с гориво и да продължим за полюса. Минава час, час и половина, два, а самолетът не каца. Пилотската кабина се отваря и затваря, пилотите влизат и излизат, чувства се някаква тревога. Най-после от кабината излиза първият пилот, лицето му е побледняло, гласът - неспокоен:
- Вие сте мъже... Нямам право да крия от вас. След излитането ни от Диксън започна да свирепства "пургата" - страшната виелица. Да продължим към полюса - горивото не стига, да се върнем обратно - също, трябва да кацаме.
По съвета на пилотите навличаме всичко дебело, което носим със себе си и лягаме на пода. После - някакъв трясък, гръм... Става ми ясно - самолетът е забол нос в дълбокия сняг, издигнал се е почти отвесно с опашката нагоре. Пилотът с виртуозното си майсторство е
предотвратил преобръщането на самолета,
неизбежния взрив, неизбежния край...
Не повече от половин час е трябвало да останем на този малък остров, а прекарваме тук цели четири денонощия - под воя на "пургата" и на белите мечки. Защото тук, на остров Александра, е тяхното царство. А когато самолетът отново полита към полюса, "пургата" вече е спряла, небето - избистрено, снежният простор - окъпан в Северното сияние. Северната природа като че ли е решила да ни покаже цялата си красота.
Пристигаме на полярната станция "СП-7". Какво всъщност се крие зад тези две букви? Един колектив от 10-15 научни работници, кандидати и доктори на науките, професори, доведени тук, сред тия вечни ледове и снегове. Едно малко селище от двадесетина барачки и палатки, затрупани от снеговете, потънали в дълбоките ледове. Ледовете са "дрейфащи", те са във вечно движение. Понякога ледените блокове се срещат, сблъскват се, от сблъсъците долитат зловещи трясъци, образуват се ледени пропасти.
Вървим бавно из "селището". Малките електрически крушки мъждукат, прорязват нощния мрак, някъде наблизо се виждат силуетите на ледени планини. А главата ми тежи от умора, от безсъние, от хилядите изминати километри и от новите силни впечатления...
Влизам в определената ми палатка, пъхам се в спалния чувал, мъча се да заспя. Напразно. Сънят бяга от очите ми. Не, невъзможно е да се заспи, безсмислено е. Измъквам се от спалния чувал, навличам топлия кожух, нахлузвам кожената ушанка и излизам. Белите палатки са се сгушили на топло под дълбокия сняг. Всяка палатка е и жилище, и научна лаборатория. Една мъничка като орех електрическа крушка, едно газово пламъче, което - кой знае защо, отоплява само горната половина на палатката, само две-три разгънати леки легла, научната апаратура - това е всичко.
Тази нощ ни е първата, но и до последната
бродим из леденото селище,
влизаме в палатките, разговаряме с техните обитатели - метеоролози, йоносферисти, геолози и океанолози. Защото "СП-7" е всъщност малък научен колектив, който трябва да работи сред ледовете година или повече. И работи тук напрегнато, при невероятно трудни условия - при 50-градусов студ, при страшните "пурги" и снежни виелици, при постоянно разцепващите се ледове. И с една-единствена цел - да разгадаят неразгаданите тайни, да изтрият "белите петна" върху снагата на Северния ледовит океан...
И омаяни от суровата, първична красота на ледените безбрежия, така и не забелязваме как изтичат тия незабравими пет денонощия, в които всъщност няма ден и няма нощ. Сякаш са миг. После самолетът отново потъва в дълбоката полярна нощ, прави обичайния прощален кръг над "СП-7" и ни понася обратно на юг, към нос Челюскин - най-северната точка на континента, и към Голямата земя.
31.12.2008
