Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2009 06:44 - Извънземни пратили военни в Царичина. НЛО влиза в шахтата
Автор: sensation Категория: Технологии   
Прочетен: 10798 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 30.06.2009 09:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 

Извънземни пратили военни в Царичина Крадци на генни банки са свили от дупката лабораторията на човека, разкрива петата книга от поредицата "Големите мистерии"
image
Мистерията Царичина разпалва въображе-нието на българите вече близо 20 лета Военни са били облъчени с психотронно оръжие, което ги е зомбирало против волята им да копаят повече от две години в село Царичина. Това е едно от сензационните разкрития, които прави петата книга от поредицата на "Стандарт" "Големите мистерии". Четивото "Мумията от Царичина" излиза на пазара на 1 юли и разкрива една от най-големите загадки в най-новата история на България - секретната операция в костинбродското село.
Според разкази на военни, те са търсили първия човек на земята. Информацията къде да копаят са получавали от извънземна цивилизация от съзвездието Феникс. Полковници обаче признават, че някаква "невидима сила ги е карала да въртят кирките", докато съществата с извънземен произход - Роро и Сорел, са им задавали вярната посока. По това време у нас навлиза технологии за обработване на съзнанието от Русия. Някои предполагат, че военните са станали жертва на Биг Брадър.
Цялата царичинска епопея започва след пророчески сън на местен жител. Бившият асансьорен техник Димитър Кекеменов непрекъснато сънува, че недрата на селото пазят голяма тайна. Отделно в неговия род от поколение на поколение се предавала легенда, че там е закопано съкровището на цар Самуил. През есента на 1990 година бившият асансьорен техник се решава да сподели тайната на своя род, след като сънува Вазов, Раковски, Левски и Ботев, които му казали: "Димитре, българино, поведи българите". Армията взима присърце твърденията, че там има скрито съкровище. Военните се решили на операцията, защото според екстрасенсите, които по това време работят в Генщаба, в недрата на Царичина е скрита мумия с извънземен произход или кутията на Пандора, която ще превърне България в световна суперсила.  
На шести декември местните чуват първия рев на багер. Той започва да дълба на посоченото от селския пророк място. Военните лъжат любопитните баби, че ще оправят прекъснат телефонен кабел, тъй като оттам минават комуникациите на намиращото се на няколко километра войсково поделение. Копаят само офицери на ръка, войници не се допускат в шахтата. Те са напътствани дистанционно от Генщаба, където е контактьорката Ели Логинова. На обекта пък са екстрасенсите Марина Наплатанова, Димитър Сираков и Дора Синева-Петрова, които анализират информацията от невидимата раса и я предават на полковниците. На дълбочина около два метра се появила материя, обагрена с бял, жълт, вишневочервен, кафяв и сив цвят. По думите на офицерите, личали и каменни зидове. Половин метър по надолу обаче се случва нещо, което до ден днешен никой не може да обясни. Хидравличната стрела на чисто новия багер блокира, а после гасне и двигателят. Поведението на багериста също било изключително алогично. Той изпада в особено психично състояние, криви лицето си с мъка движи лостовете, управляващи греблото. Хората на ген. Любомир Динев, гледащи го отстрани, пишат в доклада си за първия ден, че е човекът изглеждал все едно му е пуснат електрошок. Екстрасенсите веднага казват, че съществата отгоре "блокират" работата и веднага трябва да се спре. Извънземните искали военните да изоставят машините и да копаят на ръка, иначе щяло да стане "голям сакатлък".
Малко по-надолу "фениксите" спускат информация, че предстои разрушаване на плоча за биологична защита. Разбиването й трябвало да се извърши с всички средства за защита и при непрекъснато дезинфекциране. Според съдържанието на информацията в плочата за биологична зашита били вградени много опасни бактерии, които, ако не бъдат обезвредени в процеса на разрушаването, нищо добро не очаквало Земята. Тъй като те се размножавали много бързо и за кратко време на света ще настъпи Апокалипсис.
След първата година къртиците с пагони се натъкват на соларна оптична система. Тя се задействала от слънчев лъч в точно определен час от деня. Цялата одисея, както и всички паранормални явления, които се случват под земята, подробно са описани в книгата, която утре най-ранобудните ще намерят на вестникарските будки - "Мумията от Царичина".

НЛО влиза в шахтата
Поредното паранормално явление на царичинския обект, документирано в аналите на военните, е кацането на извънземни на 12 май 1991 г. Според разказите на очевидците в 22 часа началникът на караула лейтенант Нейков, прежълтял от страх, сигнализира, че наблюдава странни светлини. Всички офицери зарязват вечерята си и започват да наблюдават пулсиращи светлини с дължина няколко десетки километра. За по-добра видимост излизат на шосето. Зад близките хълмове космическите кораби се спускали бавно като в холивудския филм за нашествието на извънземните "Денят на независимостта". Местните си спомнят също, че небето е било ясно, а НЛО са били обвити в кълба дим. В този момент военните получават заповед от менторите на Логинова, да снемат цялата охрана от обекта, да отключат входната врата и навън да няма жива душа. Притаили дъх във фургоните, хора на ген. Динев разбират, че извънземните слизат в дупката, ориентирайки се по кучешкия лай. Той минава покрай тях и се насочва към шахтата. По думите на военни, небесните пришълци престоели в дупката около 10 минути, защото някъде тогава лаенето на кучетата се подновило.
Книгата "Мумията от Царичина" за първи път разкрива мистерията около кацането на извънземните преди 18 лета. Според една хипотеза, те са крадци на генетични кодове, които са изнесли лабораторията, в която по-висша цивилизация е измайсторила човека. Генофонда на човечеството се пази и в Тибет, но царичинската банка била най-ценна, защото тя е с №1 от Сътворението на света.

 

„ОТКРОВЕНИЕ"?  -
ДА, НО ПРЕДИ ВСИЧКО ТО БЕ ИСТИНА, ТО СЕ СЛУЧИ ПРЕД ОЧИТЕ МИ...



Илия Логинов споделя пред сп. „Съвременник""


Всичко започна в началото на месец юни 1990 година Бяхме пили кафе с колеги в градината пред Народния театър, току-що се бях прибрал в кабинета си, когато телефонът иззвъня. Търсеше ме Ели (моята съпруга), гласът й беше особено напрегнат, каза ми, че ме е „видяла" в кафенето, описа ми колегите и колежките, с които си бяхме позволили кратка почивка, подробностите бяха удивително точни. Стана ми интересно и ме набра яд. Реших да проверя доколко е възможно да ме „вижда" от разстояние и я помолих да опише кабинета ми (пропуснах да поясня, че служа в Министерството на отбраната и никога не съм си позволявал да разказвам у дома за моята работна стая). И тя започна - бюрата, столовете, касите, стелажите, радиото, телевизора, назоваваше техния брой и точното им разположение. Ехидно чаках да сгреши и да се изсмея, но когато тя спомена, че седя с крака, качени върху бюрото, аз инстинктивно се изправих. Ели наистина ме „виждаше", почувствах се объркан и уплашен.
От няколко дни тя споделяше, че с нея става нещо непонятно, че ако вземе молив или химикалка, те „оживяват" в ръцете й, задвижват се, без тя да знае какво ще изпише в следващия миг. Не обръщах особено внимание, отдавах го на умората и скуката, от две години Ели беше в отпуск по майчинство, беше се изнервила в постоянното присъствие на палавите ни синове. Когато обаче тя разпозна в детайли моя кабинет и се уверих, че е способна да ме наблюдава от разстояние да следи действията ми, изпитах страх за себе си и за нея, повярвах, че с „тези неща" шега не бива.
Постепенно ние свикнахме с необяснимото, но реално “нещо”, което нахлу така внезапно в живота ни, и дори се забавлявахме с „него". У нас започнаха да идват познати и непознати и да питат, да питат за всичко, за своите човешки проблеми и нещастия, за бъдещето си и за миналото си. Някои от нашите приятели направо се изплашиха, други не скриваха своето любопитство, трети се съмняваха, четвърти приеха нешата на сериозно и вярваха в нейните предсказания и съвети. Ели бе превърната в Касандра пророчица. Това постоянно внимание, несекваща върволица от хора в дома ни, ме притесни. Реших, че трябва да се обърна към хора, които да обяснят и „узаконят" необикновените способности на Ели.
Беше през ноември 1990 година, когато се срещнахме с председателя на асоциация „Феномени" г-н Стамен Стаменов. Разказах му какво се случи в нашето семейство. Той ме изслуша внимателно и обеща да се обади на следващия ден, но не го направи. Едва на третия ден, когато вече не го очаквах, той ми позвъни, помоли ме да сляза на пропуски, бил с някакви хора. Запозна ме с малко момиченце, с Даниела, която се бе „сприятелила" с много популярния тогава полтъргайст „Кики", и с нейните високомерни в началото родители. Приех уговорката им, че ще ни гостуват за не повече от петнайсет минути. У дома заварихме наша позната - журналистка от Българска телевизия - Ата Сърайдарова. Тя и Ели пиеха кафе. Аз представих гостите. Разговорът беше необикновено интересен, водеше се между „химикалката" на Ели и Кики, който отговаряше с особено припукване, наподобяващо електронен звук. Диалогът между „тях" бе не само разумен, но ме преизпълни с любопитство. Трябваше да изляза от дома и да купя салам (по това време хранителните продукти бяха дефицит, а нашият съсед ме бе предупредил, че в близкия магазин са пуснали колбаси ). Забавих се повече от час, но когато се върнах, всички ме посрещнаха със светнали очи и повишено настроение. Родителите на Даниела вече не бързаха да си тръгват, високомерието им се беше стопило и на негово място забелязах силна почуда. На сбогуване Стамен Стаменов ми каза, че след няколко дни очаква в София един от своите многообещаващи сътрудници - сериозен екстрасенс, и че настоява този човек също да се запознае с Ели.
След два дни ми се обади г-н Димитър Сираков и поясни, че той е сподвижникът на Стаменов и че с удоволствие ще се срещне със съпругата ми. Изглежда, Стаменов му бе говорил с възхищение за Ели, защото Сираков не спираше да ме подпитва как и кога е започнало всичко, какво изпитва Ели, докато контактува с „нещото", как се казва това „нещо" - въпросите му заваляха и така неусетно стигнахме у дома. Срещата с него също мина безкрайно интересно. На сбогуване той изрази възторга си и сподели, че по-добър контактьор от Ели не е срещал.
След седмица, когато, зает с ежедневието си, бях забравил за последната среща, телефонът ми иззвъня и непознат глас попита: „Вие ли сте съпругът на Елисавета Логинова?" „Да" - отвърнах раздразнен, докато се чудех кой от министерството има право да ми зададе този непривичен въпрос. Мъжът се представи - беше началникът на научния отдел към оперативното управление. Нареди ми веднага да отида в кабинета му. Почувствах се неловко, притесних се.
В кабинета му заварих трима офицери и един цивилен. Едва при ръкуването си с тях аз разпознах в цивилния мъж Димитър Сираков. В кратък разговор те изразиха желанието на началника на Генералния щаб да се срещне веднага с Ели, той предлагаше да изпрати личната си кола, за да я доведат. Всичко стана бързо и нереално, като насън. Знаех, че съм военен и че трябва да изпълня „молбата" на най-големия си началник, същевременно се боях, че това може да навреди на службата или на семейството ми. Звъннах на Ели. Усетих уплаха в нейния глас. Предложих й тя сама да направи своя избор, казах й, че ще го приема дори и с риск да ме уволнят. Все още не подозирах как от този ден насетне животът ни ще се промени, какви невероятни възторзи, съмнения и направо фантастични неща ще изживеем. И досега си задавам парещия въпрос: защо аз?; защо тя?; кои сме ние? А ние сме обикновени хора със своите човешки премеждия, грижи и надежди.

Така започна одисеята „Царичина"...

Началникът на Генералния щаб генерал-полковник Радньо Минчев назначи екип от офицери, които да проучат съвместно с още трима екстрасенси - Димитър Сираков, Дора Петрова и Марина Наплатанова - местността, където те очакваха, че се намира безценното материално доказателство за първия човек, живял на земята, който по-късно помежду си нарекохме Ной. Уговорката между началника на ГЩ и моята съпруга Ели бе тя да не участва пряко в издирването, защото нямаше кой да гледа малкия ни син. Договориха се един-два пъти седмично тя да се консултира с „нещото" (имам предвид „гласовете", с които вече бе осъществила контакт) и така да се сверяват резултатите, получени от екипа. По думите на проф. полковник Наплатанов, само дъщеря му Марина и Ели били одарени с реалните способности да получават информация направо от „небитието", останалите двама екстрасенси притежавали сензорни способности, но нямали качествата на контактьори. Тази огромна отговорност, която така изведнъж се стовари върху нас, ни угнети, защото не бяхме сигурни, че моята съпруга ще се справи. Още на третия ден обаче високомерният и амбициозен професор Наплатанов и дъщеря му Марина се отказаха от задълженията си, понеже бе отнето правото на полковника да бъде ръководител на екипа, и на негоово място бе назначен генерал Динев, началникът на Химически войски.

И така на 6.ХП.1990 година започна проучването на местността, където се очакваше да намерим скелета на „първия" човек, на Ной. По заслуга на Марина Наплатанова екипът вече се бе спрял на Царичина, бе „открил" мястото и бе започнал изкопните работи. Вечерта на 7.ХII.1990 година ни навести Димитър Сираков за консултация с Ели. За мое голямо учудване тя направи професионална топографска скица и уточни мястото, според нея изкопните работи не се извършваха там, където трябва. По-късно научих от г-н Сираков, че екипът наистина стигнал до задънена улица и у него се появили сериозни съмнения за погрешността на избраното място.
Успокоението, че Ели „дистанционно" ще направлява работата по изкопа, трая само седем дни. Точно на рождения й ден - 13 декември, началникът на ГЩ помоли да посетим заедно Царичина за два часа. Екипът непрекъснато се сблъсквал със странни „неща", хората се усещали неуверени и разколебани. По пътя говорихме с Ели дали тя е достатъчно сигурна в себе си и дали реално осъзнава отговорността, с която се е нагърбила. Когато стигнахме до табелата „Добре дошли в с. Царичина", зърнахме военните коли на площада и багера на мястото, което по-късно иронично нарекоха „Дупката", усетих как съпругата ми се озари, нещо в нея трепна и сякаш я промени. Посрещна ни целият екип, с който се бяхме срещали в кабинета на генерал Минчев. Моята плаха съпруга бе обградена от висши офицери и екстрасенси с доказани качества, а всички те очакваха тя да влезе в контакт с „неизвестното" и „непознатото", да потвърди или отрече постигнатото. Когато получиха положителен отговор, че усилията им не отиват напразно, настроението на хората се повиши неимоверно. Разказаха ни как стрелата на чисто новия багер се движела само в едната посока (в другата посока тя буквално блокирала), как багеристът (той нямаше понятие какво копае), изпитвал странното и мъчително усещане, че ръцете му изпълняват чужди команди против неговата воля, а когато в изкопа се появил землен слой, приличен на сводест градеж, неговата безпричинно спряла и нищо не било в състояние да заработи отново.

Така в продължение на две седмици всеки божи ден с Ели отскачахме за по три-четири часа в Царичина. До Нова година (1991) бяхме принудени вече да оставаме по на обекта. В края на април или началото на май ръководителят генерал Динев предложи, а екипът гласува и прие по икономически причини ние с Ели да се „заселим" изцяло в Царичина. Длъжен съм да спомена, че се извършваше непосилен миньорски труд, и то от хора военни, свикнали да работят зад бюра и катедри. Ентусиазмът от сблъсъка с необикновеното, контактът с неизвестното, мисълта за участие в нещо грандиозно и непознато, откривателското чувство - всичко това, а може би и нещо друго вливаше у нас сили и ние не изпитвахме умора. Изнервяше ни, нахъсваше ни и ни потискаше единствено постоянното очакване на крайния резултат. Но за одисеята в Царичина, за това незавършило пътуване в дълбините на времето може да се напише цяла книга...

През тези две трудни години Ели се промени и, мисля си за добро. Тя премина през една жестока школа, която всеки ден я обогатяваше, каляваше характера й, развиваше необикновените й умения на човек, който е в състояние да се свързва с „други светове". Тайно се бях зарекъл, че ако забележа нещо „ненормално" у нея, някакво психическо отклонение, наченки на депресия, каквото и да ми струва - ще опитам да я спра, ще й забраня да се занимава с тези неща. Преди всичко за мен тя беше моята съпруга, майка на децата ни. От плахо и неуверено момиче, израснало в големия град, свикнало на всички удобства, в Царичина тя се оказа в условията на водач в непознатото и необяснимото, понасяше стоически лишенията от сън, хранеше се с войнишка чорба, бе заобиколена само от мъже, калени и твърди, трябваше да се примири с ненормалните хигиенни условия, тя буквално нямаше къде да се измие, и най-страшното, бе принудена да живее далеч от децата си. Освен всичко тя преживяваше сложни вътрешни съмнения, трудната психологическа борба със себе си дали предава правилно информацията, която преминаваше през нея без „личната" й намеса Отговорността бе смазваща, а крайният резултат се губеше нейде пред нас във времето...
 
 
« Последна редакция: март 20, 2008, 12:04:00 от ultrafutur »
Двойното ИН-ЯН обединение е една еволюция на човешките същества от дуализъм към монизъм. Светът на 3D, който е свят на драматични контрасти, постепенно избледнява, а с него изчезва и разединението.
Силите на баланса вече разчистват сцената...
Разгръщане предстои !!!
Когато започнахме работа на Царичина, екипът се състоеше от тринадесет души и генерал Минчев, а когато завършихме, бяхме седем човека: генерал Динев, полковник Кънев, подполковник Юруков, майор Балев, Ели и аз, плюс новият член на екипа капитан Янков. Поради едни или други причини останалите отпаднаха. Всички тези хора, претоварени с груб, физически труд, се промениха, израснаха духовно. Това бяха години на тежка икономическа криза, която засягаше нашите семейства и цяла България. Ние работехме почти безвъзмездно и всеотдайно за едно откритие, за което бяхме уверени, че ще промени коренно светогледа на хората. Вярвахме (вярвам го и сега), че ще открием скелета на първия човек, населявал Земята, на онова високо разумно и двуполово същество, от което е зачената нашата цивилизация. Материалните затруднения, битовият недоимък, който спъваше усилията ни, за нас нямаха значение.
Странните, необичайните явления, които постепенно съпътстваха прокопаването на обекта, са факт, но аз нямам обяснение за тях по простата причина, че нямам база за сравнение. В близост до нас кацна „истинско" НЛО, посетиха ни извънземни, които взеха проба от „дупката". Начинът, по който Ели „обработваше" твърдите землисти пластове (преди нейната намеса те разтопяваха шилото на къртача, а след това същото шило „влизаше" в същите скални образувания като в масло); „енергийният стопер" в средата на тунела, който не позволяваше на външни хора да преминат, невероятната способност на Ели да определи къде да перфорираме изпречилите ни се скали и колко грама взривно вещество да вложим; съпътстващите НЛО явления на обекта... 
Всичко това бе до болка реално и ние го преживяхме.
 
През януари 1991 година Ели получи информация да запомним 19.III като доказателство, че „те" съществуват и ни  напътстват в нашата работа. Никак не успяхме да разтълкуваме смисъла на тези две числа. Но точно на 19. III.1991 когато в обекта за първи път трябваше да влезе капитан Янков (до този момент той не бе допускан вътре), майор Балев трябваше да го изнесе на ръце. С удивление разбрахме че на прехода между тунелите „Х" и „V" капитанът на три пъти се бе опитвал да мине след майор Балев и три пъти буквално се бе сблъсквал с невидима преграда, с абсолютно прозрачна, но плътна стена. Той се бе удрял в нея и падал. Янков беше не на шега изплашен и преживя нервен шок. Попитах го какво точно е усетил, какво е видял. Ужасен, той ми обясни, че се е удрял в нещо твърдо и непреодолимо и това празно „нещо" безпричинно го е отхвърляло назад. Когато третия път отново се строполил на земята и затворил очи, в гледците му проблеснало енергийно топче и то подскачало като пинг-понг. Предложих му да доведа Ели, но той категорично ме спря: „Не, не, за нищо на света! Не искам да я виждам. Страх ме е." В действителност този офицер не знаеше какво точно правим в Царичина, кой ни ръководи и какво търсим, работата му бе пиротехническа. Екипът се събра и генерал Динев поиска обяснение от „нещото" чрез Ели. Отговориха ни, че преди два месеца ние сме били предупредени за датата 19.3 (тези необяснени от нас числа се оказаха просто датата, на която ни бе обещано да получим недвусмислено доказателство за „тяхното" съществуване). Разясниха ни още, че това е „енергиен стопер" за хора, които по някаква причина не трябва да попадат в обекта, и този стопер ще действа не само на едно място. По-късно, когато в тунела трябваше да слязат офицери и войници (те помагаха да се изнесе изкопаната пръст), ние, члевете на екипа, заставахме на тези определени места, за да отблокираме „стоперите". „Нещото" безпогрешно познаваше нашите биологични или енергийни характеристики.

Струва ми се, че беше 9 юни. Беше красива и мека привечер, слънцето бе пред заник, по небето нямаше облаче, около нас бе тихо и спокойно. Седяхме и вечеряхме в един от военните фургони-канцеларии, когато долових неспокойствието на Ели. Попитах я какво й е, но тя не можеше да обясни, чувствала как крайниците й омекват, измъчвали я внезапни болки в тила, обляла я силна топлина, самата тя се усещала като огнено кълбо. Някой до мен се обади: „Какво става с тези кучета? Те лаят като побъркани." Подадох дневника и химикалката на Ели, предположих, че „те" искат контакт с нас. Навън лаят на кучетата стана зловещ и нетър¬пим. Ели взе химикалката и ръката й бързо се задвижи по листа. Изписа се информация за кацането на космически кораб на 20 километра от нас в източна посока и за това, че ще влезем в контакт с него. В този миг сериозният генерал Динев отвори вратата на фургона, влезе при нас и всички видяхме усмивката на лицето му. „Каца кораб" - каза възторжено той, но ние вече го знаехме. Генералът ни помоли да не всяваме паника сред войската, която отговаряше за охраната на обекта. Излязохме, но корабът вече се беше приземил. По думите на генерала НЛО-то било обгърнато в облак като от дим и от него излизали светлини, подобни на светлините на синя полицейска лампа. Зърнахме силните струи някак мистична светлина зад хълма на изток и се върнахме във фургона. Докато наблюдавахме НЛО-то, Ели бе успяла да „види и разгледа" пришълците. Приличали на нас, но плътно по тялото си носели „особени" костюми, на гърдите си имали изобразено слънце. За да добием представа за тях, тя ги скицира върху листа. Шестте кучета на обекта не спираха неистово да лаят, лаеха и всички кучета в селото. Предводителят на космическия кораб поиска да им осигурим безпрепятствен достъп до обекта, „каза" на Ели, че могат да проникнат в тунела и сами, но молят за разрешение като доказателство, че изпълняваме съвместна задача, че мисията ни е обща. Пожелаха от нас да не оставяме свидетели, да приберем всичките си хора по фургоните, за да се избегне визуалният контакт, който е опасен за нас и може да ни травмира, да ни доведе до психическо разстройство.   Под формата на учение (все пак трябваше да измислим нещо)   “скрихме" войниците. Макар и преизпълнени с любопитство, превъзбудени, ние също влязохме във фургоните. Съобщихме, че сме готови. Когато ръката на Ели изписа на листа: „Ние сме при вас", кучетата отвън изведнъж млъкнаха като по команда. Настъпи гробна тишина. „Те" останаха в обекта около час. После ни съобщиха, че на следващия ден ще намерим доказателства за престоя им в тунела (сутринта наистина установихме, че някой е вземал проби от землените пластове) и че след десет минути можем безопасно да излезем. Навън всички кучета се бяха събрали и сгушили под нашия фургон, а реакциите им бяха показателни. Щом ни зърнаха, те тръгнаха към нас, люлееха се и падаха, сякаш бяха пияни, усетихме страх, животински страх в очите им. Отидохме да погледнем кораба, чиито светлини сега бяха още по-ярки и някак тържествени. Вече беше нощ. Постояхме в съзерцание на това приказно сияние, после споделяхме дълго, настроението ни бе приповдигнато.

В Царичина често използвахме професионалните умения на инженери, сапьори и пиротехници. Понякога в туне¬ла попадахме на скали, които трябваше да се взривяват. Учените мъже оглеждаха скалното образувание, препоръчваха ни къде да поставим перфорациите (шест или повече на брой), на каква дълбочина да ги пробием и колко взрив да вложим в тях (например два-три килограма). Гърмяхме. Скалата пред нас страховито се разтрисаше, но не се разрушаваше. Постоянната несигурност в резултата на това, общо взето, опасно начинание ни изнервяше. Без никога да се е занимавала с пиротехника (това е сложна и отговорна наука), Ели влизаше при нас в тунела, „обработваше" енергийно скалата, сетне получаваше указания от „тях" точно къде да се перфорират две малки дупчици и в тях да се вложат два грама (!!!) взрив. Без дори да потрепери, скалата рухваше и „сваляше" заедно със себе си целия земен пласт.
Или друг факт - един път седмично хората от екипа се прибираха по домовете си и тогава на обекта оставаха двама дежурни. По време на такова дежурство привечер, както си седях на масата под дъба, изведнъж чух шум като от удар. Вдигнах поглед. Макар че бе тихо и безветрено, видях как осемте жици, излизащи от трафопоста до обекта, се клатеха сякаш в тях се е блъснал обемист материален предмет От жиците се разпръскваха стружки както при заваряването на метал. Зрелището бе напълно неправдоподобно и необяснимо...

Още много чудеса могат да се разкажат за Царичина, но за това е нужно време. През 1991 г. у Димитър Сираков се появиха съмнения относно верността на информацията, която Ели препредаваше на екипа. Според мен това бе донякъде професионална ревност, защото той не можеше да й помогне с нищо, а тя много разчиташе на него като световноизвестен и доказал себе си екстрасенс. Той само повтаряше след нея: „Така е, както казва Ели и тези, които предават чрез нея." Цялата отговорност падаше върху една жена, изпълнена със своите страхове и терзания. По това време работехме под земята на дълбочина 90 метра денивелация и 170 метра дължина на тунела, а в тунела не бе използвана и нямаше нито една подпора.

Една сутрин Митко сподели пред целия екип, че насън е разговарял с баба Ванга и тя му е казала: „Тунелът ще се срути и хората ще загинат.” Това беше сериозна психоатака към всички нас, генерал Динев остро се скара на Митко, че си измисля небивалици, но лицата на момчетата помръкнаха, освен с физическата умора сега трябваше да се борим и със страха. Ели го прие болезнено, настръхна. Самата тя пожела да се срещнем с баба Ванга и така да проверим истинността на информацията, която тя получаваше като единствен източник. Навръх Петровден ние наистина се срещнахме с Пророчицата, целият разговор е записан на магнетофон.

Първоначално за Рупите заминаха генерал Динев, полковник Кънев, Ели и Димитър Сираков. Баба Ванга била много сърдита на Митко и му се накарала за това, че цяла нощ я е безпокоил. Тя не била предричала нищо катастрофално. Поискала след седмица да й занесем пръст от тунела докъдето сме стигнали, и тогава щяла да ни каже повече за мистерията в Царичина и за самите нас. Второто посещение при великата ни Пророчица ще предам лично, защото присъствах и аз. В Рупите бе пълно с народ, но около къщата на баба Ванга нямаше никой и това ни удиви. Разбрахме, че тя е в особен транс, при който силите й бързо се изчерпват, и че днес няма да приема никого. Все пак решихме да опитаме и пред къщичката й се срещнахме с нейния племенник. Той беше известен за нашето посещение, покани ни да седнем и отиде да я попита дали ще е в състояние да ни изслуша. Племенникът й бързо се върна, спомена, че тя ни е очаквала, и въпреки неразположението си е наредила при нея да влезе Любчо (генерал Динев). След минута племенникът й повика Ели. Баба Ванга научила, че тя носи и свои рисунки (Ели вече рисуваше), а на някои от тях Пророчицата разпознала себе си. Много се учудила. Двамата се бавиха при нея около четиридесет минути. Когато излязоха, погледът на Ели бе озарен от радост и доволство. Всеизвестно е, че Пророчицата недолюбваше екстрасенсите, но с Ели била ласкава и внимателна. Разпитала я за рисунките, в които Ели несъзнателно е запечатала нейния лик и откъде са й „продиктувани". Попитала на колко години е съпругата ми и вметнала да не бърза - имала още шест години пред себе си (какво означава това, ние и днес не знаем). Крайно интересно се развил и разговорът им за Царичина. Генерал Динев й подал торбичката с пръст от 99-ия метър (по наше изчисление тогава бяхме стигнали тази дълбочина) и тя възкликнала: „Вие сте на сто метра. Защо ви е, люде, тази маймуна - ни маж, ни жена..." Описала местността в Царичина с невероятни подробности и както я вижда - тунела и завоите в него, вътрешния му градеж. Заявила твърдо, че никой от нас няма да загине, но трябва да внимаваме, че вижда в „дупката" сакралния скелет, че ще стигнем до него, но ни чака още много упорита работа. 
По-късно, като слушах магнетофонния запис от тази съдбовна среща, долових облекчението и вътрешното озарение на Ели. Дълго време отговорността за достоверната информация, тежестта за безопасността на хората лежеше единствено върху нейните крехки плещи. Авторитетът на баба Ванга, нейната човешка добронамереност и съчувствие зачеркнаха окончателно съмненията и тайния, гризящ ни страх, който ни измъчваше.

На „Царичина" Ели остави две трудни, изпълнени с тревоги, с отшелничество и с обременителна отговорност години, но именно там тя доосъзна и усъвършенства своите необикновени качества. Дотогава контакът й с „нещото", с неизвестното беше само писмен, но там тя се научи и да „говори" с него. В началото тя „вещаеше" със студен, метален глас. Впоследствие гласът се „стопли", заприлича на нейния и вече трудно можех да разгранича кога говори тя и кога препредава „чуждите" мисли и внушения. В един период от време тя общуваше с нас в рими. Дори на децата у дома се караше в рима. Навярно това бе необходимо, за да се пречупи езикът й и да свикне с особения словоред на препредаваната информация. Защото това, което произнасяше със собствените си устни от „отвъдното", беше със странна подредба на думите и звучеше на прабългарски. Тя започна да записва стихове и музика, да рисува. Направи самостоятелна изложба, която бе приета с необикновен интерес, защото рисунките й са теософски и изразяват определена философия. Често те са придружени с вложени в тях писмени послания, в които е кодирана информация за нашето битие.

„Йероглифите" се оказаха шифровано писмо, част от което се опитахме и успяхме да разчетем след „Царичина" с екип от хора, различни по професия и възможности, но заредени с непреклонното желание да открият истината. Ели придоби и умението да сканира човешкото тяло, което все още не може да прави нито една машина, измислена от науката. Тя рисува човека, скелетната му структура, органовата подредба и след това уголемява всеки отделно взет орган, който проявява анормално енергийно трептене и ЕКГ. Така уточнява причините за заболяването, следствията от тях и назначава лечение (най-често с помощта на народната медицина) - с билки, със сокове, с биоенергия и гимнастика.

Когато под давлението на някои псевдоучени запечатвахме обекта в Царичина (30.Х1.1992 г.), очите на всички от екипа бяха пълни със сълзи. Знаехме, че това е временно, но болеше. Писанията, словесната помия, която се изсипа върху нас и най-вече върху Ели, ни научиха, че ако работиш честно и всеотдайно, с много лишения и вътрешни терзания за една кауза, за истина, обикновено срещаш презрение и неразбиране.

Но истината трябва да се докаже и борбата ни за нея продължава и сега. Бе сформирана фондация с идеална цел „Дуло". Занимаваме се с изследователска дейност и с разшифроването на текстовете, „продиктувани" на Ели в Ца¬ричина. Техният превод ще хвърли светлина върху произхода на човечеството, върху неговото минало, настояще и бъдеще. За това как се срещнахме, работихме и продължаваме упорито да се трудим над тези текстове, ще разкаже Мария Ножарова.

Искам да завърша с дълбокото си убеждение, че ние не сме произлезли от маймуната и не сме сами във Вселената.
 


Тагове:   НЛО,   Царичина,   открития,


Гласувай:
4


Вълнообразно


1. gosho568 - Мистерията Царичина
30.06.2009 11:52
Аз нещо не вярвам много на тази мистерия, че там някъде се криел първия човек! Поздрави за интересния пост! :)
цитирай
2. guide - Истинската история
02.07.2009 18:03
Аз мисля, че никой военен не би казал цялата истина в общественото пространство, но е факт, че реалния свят е една голяма тайна, какъвто пример за това е случая в с. Царичина. Убеден съм, че освен съхраненото тяло на прототипа на човека и най-съществените истини за човешкия род, долу има едно изключително мъдро послание. Жалко е, че американците със сигурност вече знаят изключително много във връзка със съдържащото се под земята на онова място, а ние сме в неведение. Аз подкрепям целта вещественото доказателство за истинското начало на човека да премахне църквата като явление в живота ни. Знам, че този път е труден, но в това има съществен смисъл. Отворен съм към всички, които са убедени, че в с. Царичина е съхранено най-същественото от световната история и световното бъдеще. Очаквам мненията ви. Най-общо казано моето мнение е, че не трябва да се търси истината, а цялата истина, защото отчасти всеки ни я казва, но можем да бъдем могъщи, само когато я знаем напълно.
цитирай
3. анонимен - кк
24.08.2010 14:42
Истината е ,че масата хора не са подготвени за такава информация.Подава се само нужното количество информация което им е нужно да знаят и мисля , че така е най-добре! Нека да има група от хора да знаят "цялата истина" но така да боравят с нея , че живота на земята да е по-лесен и най-важното в МИР, когато го има всички ще сме едно цяло и няма да има нужда от "цялата истина "защото никой не я знае дори цивилизациите отвъд пространствени :))))))
цитирай
4. анонимен - Царичина
26.02.2011 22:31
Аз съм израснала в тази местност. Там съм от 79г,от дете. Много преди да се раздуха случаят Царичина, през всичките тези години у мен се е прокрадвало едно необикновенно усещане от местността, копнеж за близост, наличие на непознато присъствие и неизмерима енергия с която се захранвам там. Местността е магнетична,тя просто привлича като магнит, а какво има там не зная и до днес, но се чувствам истински жива там.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: sensation
Категория: Технологии
Прочетен: 3491358
Постинги: 708
Коментари: 1446
Гласове: 25964
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031